Тревненска школа при дърворезбата

Възраждането е времето на разцвет на българската дърворезба.

В книгата “Резбарско изкуство”, 1989г., стр. 21  – “Андрей Протич пише за резбата: “От всички художествени занаяти най-голям разцвет постига дървената украса на жилища, манастири и църкви.”

Дърворезбата се развива до такава степен, че се обособяват школи със собствен стил. Много проучвания са направени, много противоречия има относно броя им. Най-често се говори за 3 школи – тревненска, самоковска и дебърска. Най-стара е тревненската, почти с един век по-рано от самоковската. Въпреки, че дърворезбата там е била развита много преди това, като школа  с единни художествени принципи се оформя едва в началото на 19в. След 1800г. Трявна се възстановява след две опожарявания в рамките на 10 години и търпи икономически възход. Отварят се множество работилници, където влизат занаятите. Много хора от различни градове в България се преселват в Трявна , търсейкки работа. Градът е гостоприемен и те успешно се развиват до степен, че за тях се говори като за основатели на школата. Такива са Георги-резбар от Видин, който дори ръководи група, и трима братя от Тетевен – Кънчо, Цони и Геню.

Така в условия на творческо съревнование и обмяна на опит се ражда тревненската школа.

“Неголемият иконостас на старата църква в Преображенския манастир е едно от най-художествените им произведения.” , се казва в книгата “Резбарско изкуство”, 1989г.,стр.32.

Пак в  книгата четем, че “тревненските резбари са създали най-много иконостаси, архиерейски тронове, олтарни врати и амвони. Украсили са най-много български къщи и турски конаци.”

В един момент предлагането става повече от търсенето и това води до разбиване на резбарски групи и поединичното търсене на работа. Това е времето преди и след Освобождението. Появяват се иконостаси с разни стилови похвати.

Промененото съзнание на хората след Освобождението се отразява на търсенето. Народът се вълнува повече от стопанско-икономически, лични и политически проблеми. Обзавеждането  и украсите на къщите и църковното строителство бива изтласкано. В този период се появяват нов вид иконостаси – по-опростени, заимствани от руските църкви. В тях резбата е по-малко. За новатор се счита Колю Петков, който се ръководи от иконостаса в Девическия манастир в Казанлък  /донесен от Русия/. Църковната управа разрешила такъв иконостас да бъде направен за църквата в с. Енина, Казанлъшко.

Прекрасна и точна характеристика на тревненските майстори се дава в книгата “Резбарско изкуство”, 1989г., стр.34.

“Тревненските резбари са най-любознателната част от тревненското занаятчийство.В тяхната работа има интервали от време, които те запълват с обиколки по близки и далечни места. …….Били са хора с критично и самокритично чувство. Нямаме сведения за изработване на големия иконостас в Рилския манастир. Но е възможно да са участвали и там, както и на много други места – мълчаливи, работливи, безименни.”