Дебърска школа при дърворезбата

Най-често се говори за 3 школи – тревненска, самоковска и дебърска.

След представянето на тревненската и самоковската, идва ред  на дебърската / мияшката/ дърворезбена школа.

Школата, за която има много противоречия относно  възникването й. За нея се знае най-малко. Това се дължи на факта, че творбите на дебърските майстори не са концентрирани на едно място, те са разпръснати в различни краища, по манастири и  в музеи. Трудно се намират факти за нейното възникване. Счита се , че се е случило в началото на 19в. в Мияшкия край с център Дебър, днешна Македония, от мяшки родове.  Предполага се, че за определяне характера на школата мияшките майстори са повлияни от атонската резба и от тогавашното италианско изкуство.

По няколко поколения работели в групи и предавали майсторлъка си само във фамилията. Много се е държало да не се смесват знанията и тънкостите на занаята. Всяка фамилия си е имала определен район , където да работи и така не са се засичали. Едни са ходили на гурбет в Русия, други -в България, в Египет, Сърбия… По този начин талантливите майстори са оставили своя отпечатък  на различни места.

Дебърската резба се различава от тревненската .  В книгата на Христина Милчева “Разговор за дърворезбата” на стр. 38 четем: “Резбата на миаците е дълбока, трипластова, не само ажурна, която стига до висок релеф. Те правят върху малките китабета, както са наричали подиконните табла, сцени с човешки фигури.Цели библейски сказания и моменти от Новия завет се развиват там. Ала тази резба, както цялото ренесансово изкуство, носи  новите  идеи на възрожденския човек , любовта му към природата, светлото жизнено начало.Затова изкуството на Дебърската школа е дълбоко хуманно. То е радостно, свързано с живота и неговата мъдрост.”

Работата им се характеризирала с това, че те работели директно върху дървото, не правели чертежи. Всичко било в главите им. Не всеки е можел да работи така, не стигал само майсторлък…

Подобно на представителите на другите школи, така и дебърските майстори не са се ограничили само с църковна дърворезба. Развивали са и светската, много тавани са направени от техните ръце – в Пловдив, Пазарджик, Казанлък, Калофер, чак в Солун. Като най-добър се смята таван с рози в центъра, намиращ се в Сливен. Дебърските майстори са тонирали резбите – листата и клоните в зелено,  цветята – в червено и бледорозово.

“Историкът на Самоков Семерджиев пише за работата на резбарите от Мияшката школа: “Казват, че темплото* на черквата в Ново село в предградието на гр. Щип, изработено от тях, било нещо особено. Подобно резбарство нямало в България. По-късно те работили и в България.Първата им работа била добра, но към 1870г. захванали за по-евтино да изваждат по-долна работа…”. – четем  на стр. 42 в книгата “Резбарско изкуство” от Димитър Друмев.

Виждаме  пак да се говори за постепенното западане на занаята както се  случва и при другите две школи.  Но това не може да подцени факта, че  мияшките дърворезбари са  дали  цели поколения всеотдайни майстори, отдали живота си за това изкуство и оставили имената си живи завинаги .

*Темпло – иконостас.